Фармацевтични умотворения

Зимата иде!
Предполагам го знаете, особено след като и мрежата е бъкана с "култoвата" снимка, от която ми писна на MAX вече..

Както и да е.
По случая реших да си ЗАКРЕПНЕМ организма и да друсам нек'ви хапове a.k.a. витаминки. Защото народа е казал, здрав дух, здрави хапчета, здрави грипове не го ловят (аз съм част от народа все пак... и го казвам пиша).

Разбира се, като всеки себеуважаващ се човек този ми мерак доста бързо се изпари и вместо по едно хапче на ден, повече от месец не мога да изпия десет. 

През последните три дни едно от тези така безценни, носещи във себе си здраве, сили и живителна енергия хапчета си седи на бюрото ми и ме гледа. Чат пат и аз го поглеждам и така си се гледаме от време на време и не пристъпваме към решителния момент. Този момент ще доведе до пренос на витаминозни могъщества в организма ми и изцеряване от всички възможни бацили и кукумявки, които дебнат да проникнат в крехката ми същност. Те искат да ме срутят.

Въпреки, че аз напълно осъзнавам риска от неизбежното страдание и физическа немощ, които носят със себе си болестите, си го гледам и му се любувам... Не. 

Всъщност всичко, което го изписах до сега е продиктувано от глупостта ми да си сипя трети пореден чай, да си сложа в него медец (лимон ми липсва за съжаление), с презумцията това въпросно хапче, да го изпия.
Какво се случва?
- Поглеждам хапчето, което за трети ден седи на масата ми. Казвам си "я да те изпия". Отивам... правя си чай. Идвам в стаята си. Сядам. Изпивам чая. В момента, в който изпивам последната глътка от чая се сещам, че ме гледа мъчното хапче и чака да бъде погълнато... и така ТРИ ДНИ.

Сега ще отида ще си направя поредния чай и дано се сетя преди последната глътка да го изпия.

bonus gif: